Придружих невръстната си внучка да покара колело на алеята. Алеята беше достатъчно широко асфалтово платно, покрай близкия булевард, разделено на две обозначени ленти- за пешеходци и колоездачи. Припомних и за нейното задължително платно на колоездач, за местата където алеята пресича улици и където алеята се пресича от пешеходци, за нарушителите и как трябва да постъпва във всеки от случайте. Бях пеш и останах да я чакам.
     Успокоих се когато я видях да приближава, защото се беше позабавила.
     - Един полицай ми попречи. Стои на платното за колоездачи, държи едно червено колелце с дръжка, нали ги знаеш, аз му звъня, а той се прави че не чува и не се помръдва. Не знае ли, че на платното за колоездачи не трябва да се стои- още не спряла се заоплаква внучката.
     - И ти какво направи- попитах.
     - Какво... Спрях и продължих да му звъня, докато той бавно, бавно освободи платното ми. Но ми изглеждаше недоволен... Правилно ли съм постъпила?
     - Да- правилно- отсъдих аз. Останах доволен, че детето е дало урок по ред на полицая.
     Но някакво необяснимо неудовлетворение ме обзе...
     Сетих се защо. Беше, защото, аз съдника в случая, си спомних, как често, за удобство, избягвам защитата на реда и правото.
     Май че урока на внучката беше урок и за мен.

То дава урок по поведение за всички ни, които се огъваме пред трудностите и проблемите, нерядко създавани от държавните служители...
П и е р

Като знам, че по- често силните побеждават правите, се колебая какво да съветвам...